Синдикат Образование: равносметка за 2017 година

Идва краят на календарната 2017 година – време за равносметка и размисъл, за претегляне на постигнатото и недовършеното, време за нови планове и нови надежди. Измина година, в която просветната гилдия дискутираше най-много три теми: ще се увеличават ли учителските заплати, кога и с колко; учителите ще успеят ли да приберат липсващите ученици в училище и необходимостта от поетапно пенсиониране на педагогическите специалисти, за да не останем без учители. Тези три хипотези оставиха на следващата година трудната задача да ги приведе в изпълнение, което е добро като намерение, но е трудно за осъществяване.

Нека разсъждаваме за учителските заплати през изтичащата година – увеличение с 15% има и то на всички учителски заплати, без разлика дали базата им е ниска или висока, като ножицата е широко отворена между 605 и 1200 лв.! Има ли заложена в Наредба №4 на МОН за нормиране на работните заплати възможност за различно трудово възнаграждение съобразно качеството на работата, спецификата на училищата, постигнатите резултати? Има ли логично обяснение защо директорите на образователните институции, скрито от учителите, по нарочен механизъм, вземат между 825 и 1548 лв.? Дори да пренебрегнем безпринципната разлика в заплатите на учителите и директорите, а също и на служителите в РУО, то трудно бихме си затворили очите пред чистата заплата от 605 лева, без осигуровките и данъците, заплата, с която би влязъл в системата един млад учител. Би започнал, ако реши да стане или остане учител, но това е решение, което все по-рядко се случва. Хипотетично да приемем, че заплатата на младите педагогически специалисти достигне до 1500 лева нетно, дали те ще дойдат и дали ще устоят на безмерната и безпринципна бумащина, на бруталната агресия на родители и ученици? Едва ли!

За учителите и тяхната възраст говорим от десетилетия. За съжаление се отдалечаваме бързо от средната възраст на учителите в чужбина, която според Talis e 42 години за САЩ и 43 години за Европа. Красноречиво, нали!
Според НСИ през 2015 година средната възраст на българските учители е била 59 години. Според МОН през януари 2017г. тя е била 53 години, а сега вече чухме анализи за 48 години!? През 2016 година са придобили пенсия над 10 хиляди учители. Тази година ще бъдат не по-малко, защото до тук от националната програма „Оптимизация на училищната мрежа“ са похарчени 54 милиона лева за възстановяване на обезщетения. Хиляди учители – пенсионери работят, а само след три години 30 000 педагогически специалисти ще напуснат образователните институции, не защото ще са пенсионери, то и сега работят хиляди такива, а защото физически няма да имат силата и необходимата за днешния ден модерност и иновативност да преподават и възпитават новото поколение. През 2018 година не е сигурно дали ще има увеличение на трудовите възнаграждения за всички работещи педагози, още повече, че тазгодишното увеличение трябва да се доказва още година.
Та изводът се налага сам: само с формални механизми и обещания няма да привлечем младите към учителската професия, още по-малко ще ги задържим. Само с формално заявеното желание да намалим бумащината, обаче с увеличаване на ненужния административен обмен и вменяване на несвойствени за учителя задължения, няма да направим учителската професия нито желана, нито търсена и уважавана.

Добрата новина от началото на тази учебна година е, че над 17 000 ученици са влезли в образователната система след упоритата работа на екипите за обхват. Тази кампания започна с голям ентусиазъм, с бодряшки оптимизъм от цялото българско правителство. Но какво се случи после: полицаи и социални служители се разколебаха и оставиха в повечето случаи сформираните предимно от учители над 1000 екипа да прибират учениците сами. Това упражнение не е от вчера. Българският учител повече от двайсет години трябваше да влиза в ролята и на социален работник, и на полицай, за да издири и прибере в училище необхванатите и отпадналите от системата ученици. Упоритата му работа не се увенча с особен успех, не защото не може или не иска да свърши тази работа, а защото в правовите и демократични държави е национална образователна политика и се осъществява с участието на всички институции. Затова тези необхванати в училище 17 000 ученици най-вероятно няма да ги дочакаме скоро в образователната система, освен ако не сътворим последователна и устойчива политика, а не кампания.

Темата за образованието и за учителите ще бъде определено актуална и през настъпващата 2018 година. Дошло е време разделно и трябва да се реши как ще се върви напред, защото така, както е досега, повече не може. Стара индианска мъдрост гласи: „Усетиш ли, че яздиш умрял кон, слез от него.“ Нека слезем от еуфорията на формалните механизми и политики, нека назовем реалността с истинските ѝ имена. Защото с образованието игра не бива! Време е да спрем да говорим как ще направим учителя богат, а как да му върнем това, което не струва пари, но е далеч по ценно – Авторитет, Доверие и Лидерство във възпитанието и образованието на младото поколение. Нека защитим учителя реално от излишната бумащина, от родителската агресия, от многобройните вменени отговорности, резултат от безсилието и слабостта на институциите. Защото, ако не го направим, ще изгубим не само учителите, но и нашите деца.
Нека да спрем да говорим, че правим някаква реформа, при условие, че не сме готови да платим нейната цена. 3.6% за образование вместо 6% е ярко доказателство, че реформа ще има, но не сега или както се казва в един известен български филм: „Татко каза, че ще ми купи колело, ама друг път.“

Крайно време е:
- Да признаем колко училища сме затворили, но и да обещаем, че ще има нови;
- Да признаем, че двусменната организация е порочна, но до десет години ще я оставим в историята;
- Да признаем, че образователните ни институции не отговарят на техническите и физическите изисквания за учебна среда, но да обещаем и осъществим качествен и отговарящ на съвременните условия ремонт, но не с парите от заплатите на учителите и директорите.

И в заключение нека да спрем да детайлизираме с призива да казваме винаги истината за българското образование и да градим стратегия и реформа, различна от старата максима: „Действията доказват, че думите нищо не означават.“